Тази есен още не мога да случа на разходка, която да ми изпълни душата. Има планове това скоро да се промени, но до тогава имам да наваксвам в блога с три по-кратки разходки. Две в Родопите и една в Средна гора. Две преминали под влажното було на есенните мъгли, и една, която от всичкото слънце се чудеше в кой сезон е изпълнена :)
Експедиция Чудните мостове и село Забърдо съвсем спокойно може да се запише под наслов "Взехме изпита от поправителната сесия" ;) Първия ден проведох едно проучване на маршрута от Чудните мостове към Забърдо - оказа се че маркираната пътека е тотален аут в това време. Нападали дървета, треви до гърдите, калотия до шия - за нула време станах целия мокър. Мъглите които бяха погълнали всичко имаха качествата като за холивудски филм. Тук-таме изплуваха пейзажи, които в по-хубаво време биха кичели пощенски картички. От там на връщане свърнах през село Косово, което е превзето от китни архитектурни паметници, накацали по всяко склонче. Къщи, излезли от древността - и не просто онези напудрени хотели, срещащи се по родопските селца, а истински необитаеми домове смазани от тежестта на времето. Поправителната сесия беше на другия ден, когато обърнахме аудиторията на ядене и пиене :) Мръднахме към крепостта Заград, но в тая мъгла и носовете си не можахме да видим... Маршрутът към Заград започва малко преди Забърдо. Оставихме колата на една удобна площадка, и нататък продължихме по ясен черен път. Още в началото получихме мощен прилив от наслоени мъгли, превръщащи пейзажа в нещо излязло от Толкински разказ... Полека-лека взимахме височина и мъглата започваше да ни обгръща като с мантия-невидимка. По едно време стигнахме до самотна беседка на един превал. Уж някъде тук трябваше да се намират останките от крепостта Заград, но... Едно ясно време би разкрило гледки, за които не можехме и да мечтаем в момента. Водните изпарения започнаха да се сгъстяват прекалено заплашително, дори прокапващо над главите ни. Така че прекратихме тук и се върнахме долу, където да изгоним влагата от костите с огнената вода... Ще ви спестя гледките от барбекютата и пищните зелени и червени пържоли от Риц-а, че знам ли - може да има някой читател със слабо сърце ;) Втората съществена разходка я проведохме със Сашо в Средна Гора над Стара Загора. Тръгнахме от дълбошката хижа към връх Морулей. Прогнозите за времето го даваха облачно с изчистване към слънце... Какво ти изчистване - да бяхме взели по едно сапунче и един прах за пране ;) Пътеката за върха започва от хижата. За самата хижа не знам дали все още е хижа. Последно научих че е взета от частник. В двора и бяха паркирали няколко автомобила, а самия двор беше заключен - така че може и това вече да е "къща за гости"... Маркировката е жълта и тръгва на север, като в началото се движи на едно със синята за село Колена. Но още в първите 200 метра се стига до един бетонен стълб, нашарен с всякакви символи от въобръжението на маркировачите... там се свива в дясно. След това жълтата маркировка е ясна и нова и няма начин да се заблудите. Разстоянието до горе го взехме за малко под час и половина с всичкото мотаене по снимане на капки, листа и шишарки :) Росата добавяше доза очарование, към обикновените неща. Слава богу, есента скоро ни забули с нейния си воал и ни накра да побързаме :) Върхът е обвит в гъсти гори и нямаше далекобойни гледки. Дори самия връх се намира на територията на военно поделение и е недостъпно за обикновения турист. За туриста са хвърлили една кота малко по в страни на едно леко баирче, където да се чекне :) Тук някъде се оказа че обувките ми са се скапали тотално - вътре в тях имаше повече вода от колкото извън тях. Да ви кажа че джваках - няма да излъжа... Две седмици по-късно стелките още не са изсъхнали... Та това е историята как се простих с втория си чифт обувки. Третата разходка беше под въпрос. Имах на ум няколко маршрута, но цяла седмица ме дразнеха по фейсбука със снимки от Червената стена плувнала в море от мъгли, та си рекох - там ще е! :) Събрахме се с Радо и Венета и се изстреляхме отново в Родопите. И.. не случихме на време. Ама въобще :) Още от сутринта се оказа че апетитните мъгли са духнали да мъглясват някъде другаде и ни опече яко слънце. До момента в който паркирахме пред хижа Марциганица (отново "хижа" в кавички!) небето се покри с драматични черни вълнени облаци. Почти си върнахме малко надеждите, но се оказа че прогнозата няма да претърпи никакво развитие, или поне не към по-добро... От Марциганица тръгнахме към пещерата Добростански бисер. Бях чувал че са я облагородили доста добре като за кашкавал туристи, с единствената забележка че няма осветление. Ние пък имахме фенерчета, та бяхме я зарекли за първата дестинация през деня. Пътеката минава край сградата на бившата хижа, която в момента е заградена с бариери и злобни табели свързани с частни собствености и стреляне на месо... В гората тук попаднахме на първите гъбки, които виждах този сезон. И не просто гъбки, ами цяла гъбена плантация :) Малко преди Добростанския бисер се откри гледка към отсрещния рид и връх Попа. Стигнахме пещерата и... изненада! На входа има тлъста решетка с катинар и камера. Е... разочарование. Повъртяхме се малко, хващайки няколко слънчеви лъча. Облаците бяха пробити за малко, но всички интересни явления престанаха още преди да успеем да се въодушевим. От там врътнахме обратно към колата и хванахме нагоре към заветния връх Червената стена. Отново маршрута започва покрай поредното мутренско имение, поредните бариери и поредните табели обещаващи съд, кучета-човекояди и разстрел на място. Всеки гледа да заграби парченце от Родопите, апетитно е там... Единственото широколистно дърво по пътя :) Гората в района е предимно иглолистна, не можахме да се насладим пълно на есенните шарки. Ако сложим и съмнителното слънце, може да кажем че бяхме объркали сезона. От мутренското имение до върха са около 3 км и ние ги взехме за около час и половина. Някъде около нас се чуваше лай на гончета и гвоздея на програмата им беше този приятел с GPS нашийник: Гледката от самия връх е всеобятна... Мисля че от снимка, не може да се получи впечатление каква шир лежи в краката ти... На заден план са полегнали безброй катове все Родопи. Дори с ужасното време което хванахме, успях да се размажа от кеф. Скалата под нас беше като излязла от "Царя лъв" :) Долу под нас бяха червените керемиди на Бачково, манастира и поляните, които при по-хубаво време щяха да са опушени от печащите се там пържоли :) В далечината сивееше Асеновград с пловдивското летище. Самотен слънчев лъч огря Пловдив и за момент панелките грейнаха в розово. Много доволна гледка... Само че не сега :) Бяхме тръгнали за мъгли, страхотии и ужасии, а това гадно слънце само ни разваляше рахата :) Нищо - другия път повече.

Връх Момини Гърди се намира над Старозагорските минерални бани. Името му произлиза точно от външния вид на терена, погледнат от Баните :)
От доста време гледахме за една разходка на там. Преди няколко месеца имахме един опит за изследване в тази посока, който беше осуетен поради непристъпната джунгла. Бяхме тръгнали в едно кално и мокро време и това също малко допринесе до неуспешния край. Събота се очертаваше същия валежен климат, но хъса ни беше повече :) А и имахме идея да заходим от към Сулица - по друга пътека от друга карта. В Сулица ни посрещна лек ръмеж. Имахме около километър кърски път. Почвата беше глинеста и се лепеше по обувките. Порастнах поне 20 сантиметра височина. Онзи деншните изпепеляващи жеги ми се струваха абстрактно понятие на фона на лекия дъждец, който ни миеше физиономиите. След половин час излязохме на поляна с ловджийско чакало и хранилка. От тук пътеката трябваше да направи чупка и да влезе в гората. Само че пътека - йок :) Обследвахме линията на дърветата. Тук-таме като че ли се виждаха малки пътечки, по които са минавали животните. Но всичките тези се разсейваха и изчезваха след няколко метра навътре. Почти се бяхме отказали, но с един напън успяхме да пробием храсталака. Влязохме в борова горичка, през която се вървеше малко по-лесно. Почти успяхме да си върнем надеждата, когато след 20 метра се озовахме в поредната джунгла. Дъждът беше спрял, но мачетето на Сашо изтърсваше двойно повече вода от дърветата :) Следващите 500 метра бяха мъка. М-Ъ-К-А. Взехме ги за час и нещо. Имаше акробатика. Имаше патешко ходене. Имаше псуване. Имаше трески забити в пръсти. Само пътека нямаше. Опитвахме се да следваме следата от картата, надявайки се че все някъде ще намерим по-проходима част от нея. Такава нямаше. Явно картата беше стара. От тук човек не беше минавал с години и природата си беше взела всичко обратно. Няколко пъти си мислехме да се откажем. По нас нямаше сухо място. Тъч скрийна на GPS-а ми вече отказваше от влагата, която се беше събрала по него. Но да оставим резултата 2:0 за Момини Гърди? Не :) Тук-таме намирахме малки полянки с отсечени пънчета. Имало е човешка дейност тук. Но съдейки по мъха върху пъновете, който беше дебел два пръста - не е било хич скоро. По едно време наклонът се успокои и вече ходехме почти по равно. Стигнахме малка поляна с много старо огнище. Намираха се няколко шишета. Стъклени! На дъното на едното успяхме да разчетем "БДС 1987". Чувствахме се като археолози :) Вече си мислехме да наречем това "върха", да му теглим 10 майни и да си ходим. Но като че ли видяхме лека пролука напред. Почти като тунелче в храсталака. Хванахме го така на майтап и - о, чудо! - след 10 метра стигнахме нещо, което не очаквах да намерим - котата!:) Вече съвсем бях отписал това начинание, но все едно пресякохме финиша с гордо вдигнати глави :) И точно до котата намерихме и единствената туристическа маркировка, която видяхме за деня. Някой ако не вярва - ей на :) Последва час храстолазене обратно. Като се върнахме Сашо си е пуснал трите части на Рамбо. Гледал ги и вика че Рамбо ряпа да яде с неговата скромна джунгличка, в сравнение с нашата :) Имаше известна доза кеф, че намерихме това, за което бяхме тръгнали. Разбирам какво се е случило с пътеката - гледки от върха няма, районът не е особено атрактивен. Няма данни за крепости, които да привличат иманяри. Няма хорски мерак и всичко се връща обратно към дивото състояние. Което не е зле, ако сте тръгнали за по-непосещавани местенца. Имаше елементи от типа "blast from the past" с находките, които се намират горе. Усещането че ходиш по места, по които човешки крак не е стъпвал от години е доволно.

Тръгнахме с идеята да идем до една поляна с чешма над Сребърното езеро (Колена). Само че табелите "Ловно поле" леко ни разколебаха, а калотията до колене по пътеката - съвсем. Имах два бакъпа на ум - Ловджийската чешма над Колена или местността Юртата над Братя Кунчеви. Като по-скромна дестинация се засилихме към чешмата.
Разходката може да се обобщи лесно - гущери, змийчета (две от тях си водих през целия път ;) ), пек и лайна. Прекарах се да мина по някакъв черен път в самото село Колена, където ситроена трябваше да бъде вдигнат на втора висока степен. Когато пътя се изправи нагоре и се превърна в катерачна стена за жипки, теглих няколко майни на всички карти и жипиеси и се върнах до асфалта. Скоро паркирахме на края на селото и подхванахме нагоре. Под "нагоре" имам предвид съвсем лек наклон. Разходката нямаше никакви трудни места и пътеката си беше направо джипска магистрала. Единственото което леко ни накара да повдигнем половин вежда беше водата. От скорошните дъждове части от пътеката се бяха превърнали в ручеи. Срещнахме младо семейство, което се размотаваше като нас. - Жалко че нямаше никаква вода в чешмата... с цялото това наводнение навсякъде. - А, и ние сме тръгнали натам - викаме ние - надалече ли е? - Не, точно зад гърба ти е. Ъ? Я, вярно! Скрита в джунглата се подаваше изваяна меча глава. Посъветваха ни да идем и на гроба на Наталия. Бил малко по-нагоре по пътеката. Мястото се оказа доста барнато. Желязно ограждение, плочи, стълбички... Коя ли е Наталия? Потърсих я в нета, но единственото което намерих е че е борец против фашизма и може би е от Смолян. До тук стигнахме за около половин час, а ни се ходеше още. Потокът беше точно в ляво от пътеката и приятно ромолеше и даваше сили и мерак за още. Лекият ветрец носеше горски аромати, напомнящи на дъхави чайове. Пътеката гъмжеше от живот. В калните локви засякохме няколко жабки. Разръчкахме една и тя ни демонстрира интересна защитна реакция. Метнахме ѝ камъче, което едва я докосна, а тя рипна и умря! Или поне се направи на умряла с корема нагоре :) Спогледахме се тримата и вече правихме завера да не споменаваме никога за този инцидент, когато "умрелия" жабок се изнесе с най-голяма скорост към потока. Гущерчетата също се стрелкаха настрани от пътя ни. Това бяха летящи животни. Краката му махат като перки, а тялото някак си ги догонва. Имаше дрифтове в прахта, имаше отчаяни самоубийствени скокове от високи камъни, въобще почувствахме се като смъртоносни нашественици в тази екосистема. По едно време сянката взе да изчезва и излязохме на някакъв кър. Напред в далечината имаше върхове, които изглеждаха високи, но на практика надали бяха стотина-двеста метра по-високи от нас. В дясно се виждаше голяма бетонна постройка - вероятно овчарници. Пътеката беше осеяна с лайна, някои от които пресни. Простотията ни изби под формата на изкуство и тръгнахме да съчиняваме хайку. Хайкуто е форма на японско стихче, което се състои от три фрази. Сричките в тях трябва да са определен брой - 8, 5 и 8. Някой даде тон с "Лайна. Планина. Мухи", което след двеста редакции се превърна в:

Лайното събира мухи Планината спи Рекичката ромоличка Тук вече взехме доста да се сваряваме и тръгнахме да се връщаме. Пак добре че не беше лятна жега, че тогава точно в 12 на обяд щеше да е направо радиационно. А върху нас слънцето просто жизнерадостно напичаше и като се комбинира с лекия ветрец направо си беше приятно. Да видим още колко дни "пролет" ще имаме тази година. В последствие се оказа че все пак слънцето бая ни е ударило. Аз се прибрах и се трупясах на дивана, а на момичетата всичко им беше червено въпреки шапките.

Март месец се отвори с прекрасно слънчево време на фона на предните два месеца мъгли и дъждове. Естествено, веднага ме хвана саклета и трябваше да се разтъпча някъде.
Целта беше връх Калето до село Кънчево. В България има поне хиляда връха с това име произлизащо от това че там се намират останки или руини. Конкретно това Кале е средновековна крепост, охранявала прохода от Търново към Борилово и Стара Загора. Крепостните стени с дебелина 2-8 метра са имали неправилна многоъгълна форма. Зидарията е от ломени камъни споени с бял хоросан. Общата площ на укрепеното пространство е около 10 декара. Бях идвал тук преди няколко години. Параметрите бяха ясни - час и нещо ходене, 200-300 м денивелация, драпане по камъни и награда със забележителна гледка отгоре. Хванахме се със Сашо и Цвета и към обяд бяхме в село Кънчево. От там към крепостта тръгнахме по синята маркировка. На излизане от селото минахме покрай един каптаж, който беше нашарен като туристическо информационно бюро - жълта пътека за Ръжена насам, жълта за Розово - натам, синя за крепостта - направо. Тук започна да става малко кално. А аз точно бях оставил бойните чепици при обущаря и бях тръгнал с многоизстрадалите маратонки... Дали пропускат вода? Пропускат и камъни и дървье :) Рекичката покрай чешмата беше доста пълноводна и не можехме да пресечем на обичайното място. Така че кой с тояга, кой с лъвски скок се оправи от другата страна. След малко излязохме на полето. Тук маркировка няма и предния път като идвах се лутахме поне един час. Тогава свалихме трак от GPS-а и сега си спестихме изгубването. Калчицата взе да става сериозна и когато внезапно ми захладня на пръстите почнах да си мисля че влагата ще ни спре. Сашо обаче право рече че "щом тече надолу, значи горе ще се е изтекло" :) Пътеката влезе в гората и ни посрещнаха хиляди цъфнали божури. По пътеката, по поляните - навсякъде. Наклонът нагоре взе да става постоянен и излязохме на скалите. Видиш ли синята маркировка да тръгва отвесно по камъните, значи стягай си гащите :) Задрапахме здраво нагоре, като отвреме-навреме включвах 4х4 режима. Тук някъде понесох щета от 1HP - ожулих си палеца на ръката. [caption id="attachment_889" align="aligncenter" width="600"] Поглед към източния баир. Нашия беше по-висок - няяя :p[/caption] [caption id="attachment_891" align="aligncenter" width="600"] Иманярите бяха прекопали доста от поляните[/caption] [caption id="attachment_893" align="aligncenter" width="600"] На върха[/caption] Знамето на върха беше виждало по-добри времена... Всъщност беше се превърнало в парцал, висящ на 2 кончета. Ха, честит 3-ти март. [caption id="attachment_895" align="aligncenter" width="600"] По този път бяхме дошли, а долу до къщурката се вижда чешмата.[/caption] [caption id="attachment_896" align="aligncenter" width="600"] Поглед към Кънчево.[/caption] Снимките не могат да пресъздадат усещането за награда. Да видиш селото в далечината и да си кажеш "Ама ние ЧАК от там ли дойдохме?!" :) [caption id="attachment_897" align="aligncenter" width="600"] Поглед към Ръжена - разстояние по права линия около 4км[/caption] [caption id="attachment_899" align="aligncenter" width="600"] Кънчево с Казанлъшката долина[/caption] Стана време да хапнем. Разпъна се софрата, а да отбележа че мръвката е там, макар и много да не се вижда :) [caption id="attachment_901" align="aligncenter" width="600"] Да хапваш докато си седиш всред древните баири - безценно[/caption] Взехме да слизаме надолу и потънахме в гората. Мислехме на връщане да минем през едни големи камъни, които се виждаха наблизо. Легендата им е че са древен тракийски храм на Слънцето. [caption id="attachment_904" align="aligncenter" width="600"] Прецапване на поредната рекичка[/caption] [caption id="attachment_906" align="aligncenter" width="600"] Зареждаме мана от траките[/caption] [caption id="attachment_907" align="aligncenter" width="399"] Някой зареждат повече :)[/caption] От там някак с нежелание тръгнах на обратно. Хубаво е човек отвреме-навреме да хване гората и да се откъсне от тълпата и цимента. Това много ми липсваше последните няколко месеца.

Пиростията е от по-неизвестните тракийски светилища, но не и от по-дребните. Представлява един голям камък, сложен върху три други камъка във форма на "пиростия" - триножника с боба който се слага над огнището. Легендите казват че в хоризонталния камък се събира вода и който пие от нея ще се изцери.
В интернет няма почти нищо по въпроса как да се намери въпросната Пиростия. Има 1-2 блога с неясни обяснения, а единствените координати които можеха да се намерят бяха от обекта в Wikimapia. Даваха го 4-5 км в страни от главния път Павел Баня - Брезово. Това си е стабилно разстояние за ходене по непознат терен, така че се заредихме с хапване и пийване и нагласихме графика да тръгнем рано сутринта, към обяд да намерим мястото (с добавено време за достатъчно изгубвания), и надвечер да се приберем обратно в Стара Загора. Реално се оказа че ходенето е около километър и половина (вместо 5), като оставихме колата в страни от пътя. Изпреварихме графика с 5 часа, вместо обяд си направихме закуска и попсувахме свободата на словото в Интернет и как обектите в Wikimapia се слагат на фантазия... На обяд вече се бяхме прибрали. View Larger Map Като пътувахме от Павел Баня след село Турия има две големи разклонения на пътя. Първото изглеждаше задънено до една поилка за добитък. Кравички пасяха наблизо, та рекохме да попитаме човека за пътя. Нищо полезно не измъкнахме от него - "Пътя за боклуците ли? Не знам, аз не съм от тук..." Както се казва - една работа има човека да обикаля баирите с кравите и той каква да я свърши... Второто разклонение беше по-стабилно - с поляна край реката, огнище и 3-4 пътя които тръгват от там в различни посоки. В далечината се виждаха някакви къщурки. Бях чел в интернет че с джип или по-висока кола може да стигнете до самата Пиростия - глупости. Оставете си колата тук и хванете пътя пеша. Не е толкова далече. [caption id="attachment_604" align="aligncenter" width="300" caption="Паянтови мостчета над реката, която може би се пълни на пролет."][/caption] [caption id="attachment_603" align="aligncenter" width="300" caption="Заграден каптаж"][/caption] Оказа се че черните пътища имат разклонения едва ли не през 100 метра и още в началото човек може да се изгуби из горите. За наш късмет видяхме един дядка и го питахме за пътя. "А, за Пиростията ли, това е пътя. Ей там хващате покрай папратите надясно и все напред ще вървите. Ще минете през едно равно с черешови дръвчета... Така де, те са изсечени, само дънерите им стоят. И ще видите в далечината камъка, няма как да се изгубите". Значи когато местни ми обясняват за пътя винаги си имам едно на ум. Половината от тях си нямат идея за какво говорят и просто сипят разни неща, за да се чувстват важни. Другата половина могат да ви прекарат през целия свят с "второто ляво, петото нагоре, долното дясно направо". Чичката обаче явно знаеше за какво става въпрос, та хванахме вдясно от папратите. Да отбележа че напред никъде не видяхме останки от черешови насаждения, нито равно място, а Пиростията се оказа в гъста гора и от никъде не може да се види :) [caption id="attachment_605" align="aligncenter" width="300" caption="Дълбоки коловози"][/caption] Пътят беше ясен, като се позачудихме на няколко разклона, но ни гонеше някакъв див късмет и никъде не се наложи да се връщаме. Държеше лек наклон нагоре. Имаше тук-таме някаква маркировка - жълта стрелка напред без надпис какво сочи. Не червено-бяла туристическа, както четохме в интернет. След около километър пътя почна да се губи в обраслата го растителност. [caption id="attachment_606" align="aligncenter" width="300" caption="Колония диви къпини беше налазила един голям участък"][/caption] След около половин километър видяхме закована табелка и се зарадвахме че поне сме на правилния път. Според очакванията имахме още 3-4км вървене, а пътят внезапно се стесни до пътека и пое стръмно нагоре по каменистия склон. Аз вече издишах когато Сашо извика отпреде "А, ей го бе". "Какво ей го?" "Ми това е, стигнахме" Шах и мат :) Въобще нямаше да обърна внимание че някои от камъните са големи или че са подредени един върху друг. Имаше си табела за природна забележителност, и друга по-малка табелка, че се охранява от държавата. Направихме си една закуска до Пиростията, пообиколихме и се върнахме. Доста е чиста и запазена местността за разлика от подобни дестинации (примерно мегалита в Бузовград е затънал в боклуци). Като цяло пътя беше около километър и половина, без сериозни денивелации. В началото има удобно място да се остави колата. На отиване го взехме за около 45 минути, на връщане - за 20. Ако се чудите къде ви се ходи в топлия летен ден - това е мястото.